Follow the Cats [York, Yorkshire]


 











 The change from countryside roads to town outskirts was so graceful that we were surprised when the towers of the cathedral loomed over us from behind the low buildings. Sitting proudly on the window sill of a brick building was a small statue of a black cat, welcoming us to York, a city which has, through battles and war, earned itself its own identity - a unique one, which winks playfully from every medieval house and every old sweets shop.

 I must admit that I had not even done a quick Google search before we set off for York, but it needed no interpreters to tell us its story. It spoke clearly through medieval towers turned into souvenir shops; through the signs tempting us to stray from our path and go back in time to Scandinavian Jórvík; through the songs of the York Minster echoing cheerfully through the tiny streets; even through the multiple pubs claiming that "this very building is the birthplace of Guy Fawkes".

 Those who find themselves lost or unsure of where to start their tour of the town, I would advise to simply follow the cats: make your way to the York Glass shop in the Shambles and pick up a free Cat Trail map. The aim is to spot all of the small cat statues scattered across the rooftops of the buildings. In doing so, you end up exploring some of the most beautiful parts of the city. Remember the little black cat at the start of this post?..

 If you are not really a cat person, or you want to know about the darker stories of York's past, set an evening aside to go on a Ghost Trail. I personally recommend this one, which starts at the west doors of the minster. There are no tickets or bookings, all you need to do is show up on the spot. Trust me, you will know your guide when you see him. We did not see any ghosts, but perhaps fortune will smile upon you.

 Of course, we did not miss out on visiting the York Minster where I did not dare let go of mi amore's hand, for fear of getting lost. So great was the distance between us and the vault ceiling, that gravity seemed like a vague concept. Beneath us was a path of cold stone blocks, each telling the life and story of people long gone. The 'middle ground' between this 'heaven and hell' was a wonderland of stained glass, depicting moments of history and myth in vivid colours. Yes, it was that middle plain - that labyrinth of twisting paths and fates - that was more inviting, fascinating, full of life, than the inevitable below us, or the dream above us.

 It turned out that York was more than we had bargained for and we had to leave before we'd seen everything we wanted to (NB: The Jórvík Viking Center is closed until spring 2017 due to a flood). In many ways, it was reminiscent of Canterbury (which you can read about here), but this time something stopped me from making this travel post as personal as I normally would. Canterbury was a quirky mosaic; York was a kaleidoscope. It followed no timelines, and ignored all cultural boundaries. Its personality was that of a bohemian - posessing the charisma of a small 'hipster' town, whilst at the same time shining brighter than the neon lights of its newer American counterpart. And this is the type of character that plays the leading role in any story.

☽Ⓣ☾

 Тъй плавно извънградският път премина към градски покрайнини, че се изненадахме когато кулите на катедралата надвиснаха иззад нисичките сгради. Върху един от прозорците гордо се бе настанила малка статуетка на черна котка и ни приветстваше в Йорк - град, който е извоювал своята уникална самоличност. Сега тя игриво намигва от средновековните къщички и старомодните магазини за сладки и бонбони.

 Признавам, че дори не бях „чукнала“ името на Йорк в Гугъл търсачката преди да тръгнем, но на него не му бяха нужни интерпретатори, за да ни разкаже за себе си. Говореше ясно чрез средновековните си кули, превърнати в магазини за спомени; чрез табелите, приканващи ни да се отклоним от пътя си и да се върнем назад във времето, към скандинавския Йорвик; чрез песните на „Йорк Минстър“, които весело кънтяха сред тесните улички; дори чрез няколко местни кръчми, които важно обясняваха, че „в тази сграда е роден Гай Фокс“.

 Съветвам загубилите се, както и тези, които не са сигурни откъде да започнат, да последват котките: стигнете до магазин „Йорк Глас“ на улица „Шамбълс“ и вземете безплатна карта на „Котешката диря“. Целта е да откриете всички котешки статуи, пръснати по покривите на сградите, като така успявате да изследвате някои от най-красивите места в града. Сетихте ли се за малкото черно коте в началото на разказа?..

 Ако не си падате толкова по котките, или просто бихте предпочели да научите повече за тъмното минало на Йорк, освободете си една вечер и се включете в призрачна разходка. Такива има много, но аз лично препоръчвам тази, която започва пред западните порти на катедралата. Няма резервации или билети, всичко се случва на място, а разказвача ще разпознаете веднага щом го видите. Ние не видяхме никакви духове, но може би късметът ще се усмихне на вас!

 Нямаше как да не влезем и в самата катедрала на следващия ден. Не посмях и за секунда да се отделя от аморето си от страх, че ще се изгубя вътре. Тъй голямо бе разстоянието между нас и свода, че гравитацията ми се стори като смътен спомен. В краката ни имаше пътека от студени каменни плочи, а всяка от тях разказваше за отдавна живелите там хора. „Средното положение“ между „ада и рая“ бе страна на чудесата, изградена от стъклописи, които обрисуваха в ярки цветове моменти от историята и митологията. Да, именно онази равнина по средата - онзи лабиринт от усукани пътища и съдби - бе по-приканващ, удивителен, изпълнен с живот и от непредотвратимото под нас, и от бляна над нас.

 Оказа се, че бяхме подценили Йорк, и трябваше да си тръгнем, преди да разгледами всичко, което искахме (Важно: Йорвик, центърът за викинги, е затворен до лятото на 2017-та, поради наводнение). Той напомняше на Кентърбъри в много отношения (за него може да прочетете тук), но в този случай нещо не ми позволява да опиша гостуването си там по обичайния начин, който силно набляга върху личните ми усещания. Кентърбъри беше чудата мозайка, докато Йорк бе калейдоскоп. Характерът му притежаваше чарът на малко „хипстърско“ градче, като същевременно блестеше по-ярко от неоновите светлини на по-модерния си американски дубликат. А такъв персонаж би могъл да играе единствено главни роли във всеки разказ.


Comments

Popular Posts