"Everyone needs a good fantasy": Markus Heitz' "The Dwarves" [Book review]

Tuesday, 15 September 2015

 Appearances are there to be ignored, for the biggest hearts may reside in the smallest and unlikeliest of creatures. Those who fail to look beyond the surface will never encounter true virtue - not in others and certainly not in themselves.

 Granted, it's fairly easy to overlook the defenders of Girdlegard unless you are constantly staring down at your feet. For thousands of years the dwarves have protected the lands of humans, elves, and magi from the onslaught of orcs and älfar. However, while the only two active dwarven clans (out of five in total) are being torn apart by scheming, the enemy grows stronger yet. Oblivious to all of this, Tungdil, the only dwarf living in a kingdom of men, sets out to deliver a package and to meet other members of his own race for the first time. Little does he know that his mission will end up sending him, almost literally, to hell and back with the fate of Girdlegard resting on his shoulders.

 Heard this one before? Probably; few writers attempt to break Tolkien's epic fantasy adventure, and that makes for some very repetitive reads. Personally, I grew up among dragons and fairies and don't really mind reading the same old story with a different cover. This somewhat masochistic practice makes chancing upon books that even slightly vary from the usual format all the more enjoyable - like Markus Heitz' The Dwarves, which I insistently avoided every time I browsed the Fantasy section in a bookshop.There was something off-putting about buying the first seven-hundred-page-long installation in a quintet when I have so many unread books on my own shelves. After the slow initial one hundred pages, however, I soon found myself unable to put the book down even at 2 a.m. to rest my tired eyes. Within three nights I had glided through the first novel in the series.

 Tungdil's story is narrated in a writing style which, although it be simple, has just the right amount of detail to draw you in and spark your imagination. Sally-Ann Spencer, who translated the book from its German original into English, did an excellent job at determining when a name or a moniker requires translation in order to be more descriptive to English readers (you can read more about that in her interview for Orbit). This, plus the little elements such as calling 'days' 'orbits', made my experience as a reader more enjoyable and breathed a bit more life into Girdlegard. More than merely putting a smile on my face, however, Heitz' sense of humour left me chuckling to myself in public. A people crafted by the fire and rock of the land is bound to have more than a few peculiar quirks, after all.

 Before you set yourselves up for a light-hearted read, I will warn you of the novel's tendency to stray from the path of high fantasy and into the depths of dark fantasy. You will spot gothic elements in the form of the älfar, Heitz' own creations, who like to paint pictures with the skin and blood of their victims. Not only that, you will find that some of the deaths in the novel are ghastly enough to be compared to those in A Song of Ice and Fire.

 Most of the other fantastic elements fall into place: powerful guiding wizards, frightening evil orcs, exquisite elves, stubborn dwarves, an undead army, a dangerous quest, and a big heart residing in a tiny body forced to carry the weight of the world. For me, what truly stood out in The Dwarves was not the new races or the mix of different genres, but the very creatures whose name it carries. The dwarves of Girdlegard, though clearly derived from those of Tolkien (in case the spelling of the plural hasn't given that away), have a rich and colourful culture, and a history as old, in-depth, glorious and twisted by time and lies, as our own. No longer serving as props to emphasise the grace of Tolkien's better-loved sidekicks, the elves, they are free to tell the legends of the battles they've lost and the wars they've won. The interpersonal relationships they develop grow to include not only entire clans and magical races, but also the readers themselves. And, even if you don't find that any of the major characters in this book stand out as particularly amiable or inspiring, you must admit that the mixture of their mismatched personalities into a single party is quite charming.

 Gathering speed, the wagon reached the point where the tunnel took a sudden plunge. Its passengers held on tightly as the vehicle tipped over the edge and careened into the abyss.

Ireheart wooped in excitement, Boëndal held on for dear life, Bavragor burst into song, and Goïmgar petitioned Vraccas, while Tungdil wondered if any of his companions were sane.

 Against my better judgement as a literary and linguistic scholar, I decided not to go for an academic review. Instead, this is more me sharing one of my many inspirations in life, in the hopes that some of you might enjoy it as well. Hopefully, there will be many more such posts to come. For now, I urge you to give this book a chance, as I have already started on the second novel in the series - War of the Dwarves.

 May your inner furnace burn strong.


„Външността е за пренебрегване, защото най-големите сърца могат да се помещават и в най-малките и необещаващи същества. Тези, които не успеят да погледнат отвъд повърхностното, никога няма да срещнат истинско целомъдрие - не в другите, и определено не в самите себе си.“

Разбира се, лесно е изобщо да не забележиш пазителите на Гирдългард, освен ако постоянно не си зяпаш в краката. В продължение на хиляди години, джуджетата са защитавали земите на хората, елфите и магьосниците от нападенията на орки и алви. За нещастие, докато единствените два действащи клана на джуджетата (от общо пет) биват раздирани от тайни заговори, силата на врага нараства. Несъзнаващият това Тунгдил, единственото джудже, живеещо в човешко владение, потегля на път, за да достави един важен товар и да се срещне с други представители на расата си за първи път. Това, което той не подозира, е, че мисията му ще го изпрати, почти буквално, до ада и обратно, със съдбата на Гирдългард в ръцете му.

 Къде ли сме чували това преди? Рядко се случва писателите на фентъзи да порбват да изменят Толкиновата му структура, а това води до множество повторяеми четива. Лично аз съм израснала сред дракони и феи и нямам против да чета една и съща приказка с различни корици. Това леко мазохистично упражнение прави случайните попадения на книги, които се различават от обичайния формат, още по-приятни - като например „Джуджетата“ на Маркус Хайц, която упорито избягвах всеки път, щом я засичах във фентъзи ъгълчетата на книжарниците. Някак ми бе неприятна идеята, че подхващам прясно купено седемстотин странично книжле (че и първо в поредица от пет), напук на всички непрочетени рафтове у нас. В първите сто страници, действието се развиваше бавно, но след това усетих, че отказвам да прекъсна четенето си, дори за да си починат уморените ми очи в два сутринта. В рамките на три нощи, погълнах първия роман от поредицата.

 Историята на Тунгдил се разказва в стил, който, макар и лек, е достатъчно описателен, за да привлече вниманието и да подбуди въображението. За съжаление, нямам наблюдения върху българския превод на Радин Григоров, но английският такъв от немски на Сали Ан-Спенсър е чудесно изпълнен - добре е преценила кога наименованията и прякорите трябва да бъдат преведени, за да говорят нещо на англофонските читатели. Това, както и другите малки елементи (като например заменянето на думата „ден“ с „орбит“, макар че не знам дали това се случва и в българския превод) направиха четенето ми изключително приятно и вдъхнаха още повече живот на Гирдългард. Хайц, обаче, не само поставяше усмивка на лицето ми, а и ме караше да се кикотя на обществени места с чувството си за хумор. Няма как един народ, сътворен от камъка и огъня на земята, да бъде лишен от разни необичайни привички, в крайна сметка.

 Преди да се настроили за едно безгрижно четиво, ще ви предупредя, че този роман има навика да се отклонява от пътя на епиката и да се насочва към недрата на дарк фентъзито. Готическите елементи ще разпознаете в лицата на алвите, творения на самия Хайц, които рисуват картини с кръвта и плътта на жертвите си. Освен това, ще попаднете на няколко смъртни случая, които са достатъчно зловещи, за да бъдат сравнявани с тези в „Песен за огън и лед“.

 Останалите фантастични елементи са си на място: могъщи магьосници-ръководители, плашещи орки, изящни елфи, инатливи джуджета, армия от немъртви и едно голямо сърце, пребиваващо в едно малко тяло, което е принудено да понася тежестта на целия свят. Това, което наистина се откроява в „Джуджетата“, за мен не са новите фантастични раси или смесицата от жанрове, а самите същества, на които е кръстена книгата. Джуджетата на Гирдългард, макар очевидно произлизащи от тези на Толкин, имат богата и пъстроцветна култура, както и история толкова древна, задълбочена, славна и изкривена от времето и лъжите, колкото и нашата. Те вече не са просто реквизити, подчертаващи грацията на по-обичаните Толкинови помощници - елфите; те са свободни да разказват собствените си легенди за изгубени битки и спечелени войни. Междуличностните им отношения се развиват и разраствата, докато не започнат да включват не само цели кланове и магически раси, но и самите читатели, в себе си. Дори да не считате никой от основните герои в тази книга за особено симпатичен или вдъхновяващ, трябва да признаете, че има нещо чаровно в екип, съставен от толкова несъвместими характери.

 „Набирайки скорост, вагонетката стигна до момент, в който тунелът рязко се спуска надолу. Пътниците се хванаха здраво, докато превозното средство се накланяше над ръба и килваше към бездната. Боиндил извика от вълнение, Боендал се хвана с всичка сила, Баврагор запя и Гоимгар отправи молитва към Вракас, докато Тунгдил се зачуди дали някой от другарите му бе нормален.“

 Напук на собствената си преценка като студент, занимаващ се с литература и лингвистика, реших тази рецензия да не е по академично стегната. Тя е по-скоро споделяне на едно от вдъхновенията ми в живота, с надеждата, че то ще се хареса и на някои от вас. Надявам се в бъдеще да пиша още такива публикации тук. Засега, ще ви поканя и подканя да прочетете тази книга, защото аз вече съм захванала втория роман от поредицата - „Войната на Джуджетата“.

 Нека вашата вътрешна пещ гори силно.

 Забележка: Тъй като не разполагам с българско копие на книгата и не съм чела такова, цитатите и имената тук са собствен превод от английските такива. Възможни са някои несъответствия.

No comments:

Post a Comment