Going Under in a World of Wonder [Cambridge, Cambridgeshire]

 The walls here are very thin. The footsteps of our neighbours echo down to our flat and shake me awake in the mornings. By contrast, I almost always fall asleep to the sound of somebody playing the piano long past the witching hour.

 My housemate O. has decorated the windowsills with blooming flowers; one of them smells just like chocolate and I never miss the opportunity to take a whiff of it when I'm heading out or coming back. She says she couldn't get used to it at first - the dreary skies, the sombre bedroom with no windows, so she added a bit of colour. And now we're slowly dressing up all of the rooms with do-it-yourself projects.

 I've had no trouble adjusting to the town. Multicoloured flowers paint the grey landscape and even the clouds hiding the moon from my senses feel more like a comforting blanket than a stone-cold wall.

 But, even with the scent of flowers and the musical soundtrack, even with the cute bunny mugs in the kitchen and the fairy lights in the bedroom, this is only an illusion of a home. My true 'home', my safety and adventure, is on his way right now. He's just outside my window, descending the stone steps... and now he's knocking on the door. I rush to open it and throw myself into a pair of warm, sturdy arms.
 "Hey, Bunbun. Wanna come out?"




 Стените тук са много тънки. Стъпките на съседите ни кънтят надолу до нашия апартамент и ме будят сутрин. В контраст с това, почти винаги заспивам под звуците на пияното на което някой свири дълго след вещерския час.

 Съквартирантката ми О. е украсила первазите с разцъфнали цветя; едно от тях мирише на шоколад и не пропускам да го подуша когато излизам или се прибирам. Тя казва, че не е могла да свикне тук първоначално - мрачното небе, затъмнената спалня без никакви прозорци, та затова сложила малко цвят. Двете заедно обличаме стаите в самоделни украшения.
 Аз нямах проблеми с приспособяването към градчето. Сивият пейзаж е боядисан в пъстри цветя и дори облаците криещи луната от сетивата ми са успокояваща завивка, а не ледено студена стена.

 Но дори с ароматът на цветя и музикалният съпровод, дори със сладките чашки обрисувани със зайчета и разноцветните лампички в спалнята, това е само една илюзия за дом. Истинският ми  дом, моята закрила и моето приключение, е на път за мен в момента. Сега и пред прозореца, слиза надолу по каменните стъпала... а сега потропва на вратата. Втурвам се да я отворя и се хвърлям в чифт топли, здрави ръце.
„Здрасти, Зайче-байче. Излиза ли ти се?“




Comments

Popular Posts