Dépaysement [Cambridge, Cambridgeshire]

Thursday, 10 December 2015
Кеймбридж, Кеймбридж, Великобритания

Follow me to Cambridge, England.

(Don't. . .)



I cannot write about Cambridge.

 It is not that I am unaware of the depth of its history and the width of its culture. Or that I cannot see the beauty of its old architecture. Or that I cannot feel the mist of time within the college halls - the nebulas formed by the unwritten and unsaid thoughts of their former alumni.

 It is not that I was not captivated by the colours within the Botanical Gardens (oh, was I ever!). Or that I did not admire the secret forests and gardens which people magically fit in their small front yards. Or that I did not stop to smell the blooming flowers there (and how divine their aromas were!).

 It is not because the alcohol fumes in the Prince Regent pub were enough to get me drunk, that I cannot describe the town with clarity. It is not even because I spent my final days there in hospital, locked away from the heart and soul of it.

 I cannot write about Cambridge because underneath the Weeping tree in front of Clare College is where we sat down for a repose, after our feet had begun to burn from exploring the town's tourist attractions, and foraging through the second hand sections of its four-story bookstores. It is there that we listened to each other's favourite songs, as if we didn't already know them, and planned our future together whilst watching the freshmen moving in, already starting their own.

☽Ⓣ☾

Не мога да пиша за Кеймбридж.

 Не, че не съм запозната с дълбоката му история, или собширната му култура. Или че не виждам красотата в старинната му архитектура. Или че не усещам времевата мъгла по коридорите на колежите - мъглявини, оформени от неизказаните и ненаписаните мисли на бившите им възпитаници.


 Не, че не ме плениха цветовете на Ботаническата градина (о, напротив!). Или не се възхищавах на тайните горички и градини, които хората, сякаш с помощта на магия, са побрали в малките си дворчета. Или не спрях да помириша разцъфналите цветя (а тъй божествено ухаеха те!).

 Не защото и само алкохолните изпарения в кръчмата Prince Regent ми стигаха да се напия не упявам с яснота да опиша градчето. Не е дори фактът, че прекарах последните си дни там в болница, заключена извън сърцето и душата му.







 It is because the smell of certain flowers only reminds me of you now, and how we would lie down in the gardens, on grass lawns the colour of spring. I would listen to you read Bulgarian short stories with a bad Eastern European accent. In return, I would read bits of poetry to you and hope you would not figure out that the author was always me.

 It is because it was not off the cheap Margaritas at 8 pm that I got drunk, but off the sound of your laughter, for I am one of the privileged few who get to hear it in its purest form. It is because when I was bedridden for a week you spent every single day snuggled in bed with me as we watched animated films. Let's not count how much we always stretched visiting hours.

☽Ⓣ☾


 Не мога да пиша за Кеймбридж защото, там, под плачещото дърво пред „Клеър Колидж“, седнахме за отмора, защото краката ни горяха от разходките из туристическите атракции и ровенето из книгите втора употреба в четириетажните книжарници. Там пускахме любимите си песни един на друг, сякаш не знаехме кои са, и планирахме бъдещето си заедно, докато наблюдавахме как първокурсниците, вече започнали своето, се нанасят.

 Защото миризмата на определени цветя вече ще ми напомня само на теб и на това как лежахме в градините, върху тревата с цвят на пролетта. Слушах как четеш български разкази с развален източноевропейски акцент. В замяна ти четях поезия и се надявах да не осъзнаеш, че авторът винаги бях аз.

 Защото не от евтините маргарити в осем вечерта се напивах, а от звука от смеха ти; защото аз съм една от малкото, които имат привилегията да го чуят в най-чистата му форма. Защото, когато не можех да стана цяла седмица, ти прекара всеки ден сгушен до мен в леглото и заедно гледахме анимационни филми. Да не говорим колко надвишавахме часовете за посещение.






 I cannot write about Cambridge. Not because of the false notion that no written piece could ever fully recreate the beauty of a town as rich as this one (when we all know that it can also go far beyond mere reflection, and turn mediocrity into romanticised longing).
 I cannot write about Cambridge because I am far too entwined in it to do that now; because with each written word and each completed sentence I am only writing a chapter in my own autobiography. Then again, is this not what writing is mostly about...

 But, most of all, I cannot write about Cambridge, because the most beautiful thing that I saw there was you, you, you. It was always you.


☽Ⓣ☾

 Не мога да пиша за Кеймбридж. Не заради погрешното схващане, че никоя писмена творба не може да пресъздаде красотата на тъй богат град (а всички знаем, че тя може да стигне и отвъд отражението му и да го превърне в романтизирана мечта)

 Не мога да пиша за Кеймбридж, защото вече съм твърде обвързана с него; защото, с всяка изписана дума и всяко завършено изречение, аз пиша единствено собствената си автобиография. Но, като се замисля, писането няма ли основно това за цел...

 Но най вече не мога да пиша за Кеймбридж, защото най-красивото нещо, което видях там, бе ти, ти, ти. Винаги си бил ти.


Before the Last Petals Fall [OOTD]

Wednesday, 25 November 2015


 This year's autumn is as golden as it is emerald, and the grey rainclouds looming over the city have done nothing to subdue its vibrant colours. Roses, still blooming even in November, speckle the landscape with shades of red and pink. Nevertheless, it will soon be time for them, and many other living creatures, to go into their slumber, for night inevitably comes to all, albeit in different forms. This is why I am taking full advantage of the sun's final rays of warmth, as well as bringing Nature's colour palette into my wardrobe (and hair) once more.

☽Ⓣ☾

Тазгодишната есен е също толкова златна, колкото е и изумрудена, и сивите облаци, надвиснали над града, с нищо не са потушили ярките й цветове. А розите, все още цъвтящи, дори през ноември, са опръскали пейзажа в различни нюанси на червеното и розовото. Въпреки това, за тях, както и за много други живи създания, скоро ще настъпи време да се унесат в сън - нощта неизбежно застига всички, макар и под различни форми. Затова се възползвам изцяло от последните топли лъчи на слънцето, и ще внеса цветовата палитра на Природата в гардероба (и косата) си отново.






 If you are like me, and you always feel a marked difference between the cold outside and the heat inside, then short sleeves, warm oversized jackets and hoodies, tights, and knee-high/higher-than-knee socks are an option. Balance your body temperature out by zipping up, down, halfway, or taking your outerwear off entirely. Feel free to add an optional beanie hat when going outside, which I had done along with my hoodie, but let's pretend that the poltergeist who lives inside my computer did not particularly fancy those pictures and... ate them.

☽Ⓣ☾


 Ако сте като мен и усещате значителна разлика между студа навън и топлината вътре, тогава късите ръкави, огромните топли якета и суичъри, чорапогащниците и чорапите до или над коленете са един вариант. Балансът на телесната температура идва от това доколко е закопчан или разкопчан ципа на връхната дреха, и я носите, или сте я свалили. Свободни сте да добавите и едно бийни за навън, каквото бях комбинирала със суичъра си, но нека се престорим, че полтъргайстът, който живее в компютъра ми, не одобри точно тези снимки и... ги изяде.


 As for the legs, never underestimate how warm a thick pair of tights are, and keep in mind that nude tights seeming colder than dark ones is only an illusion. Layer your long socks on top; if you notice them slipping down (which they always do), keep them up with the help of a garter belt. Also, this is a very important point: make sure that your knees are warm at all times. Obviously, make sure that all of you is warm at all times, and do not sacrifice health for style's sake. Still, I cannot put enough stress on how tender your knee and waist areas really are, and how sensitive they are to the cold.

☽Ⓣ☾


 Що се отнася до краката, никога не подценявайте колко топъл може да бъде един дебел чорапогащник и помнете, че чорапогащниците с телесен цвят само изглеждат като да са по-студени от по-тъмните. Върху тях обуйте чифт дълги чорапи; ако усетите, че падат (а те винаги падат), ги задръжде с помощта на жартиери. Също така, това е много важно: бъдете сигурни, че коленета ви са топли през цялото време. Разбира се, като цяло трябва да ви е топло през цялото време и не бива да жертвате здравето си в името на някаква визия. Все пак, не мога да наблегна достатъчно върху това колко нежни са зоните на коленете и кръста и колко са чувствителни към студа.








 Finish the entire look off by adding your favourite warm-toned accessories (where would I be without my chokers and crystals?), drink plenty of warm liquids, and enjoy the rest of this fleeting autumn.

☽Ⓣ☾

 Довършете тоалета като добавите любимите си аксесоари в топлата цветова гама (къде ли бих била без нашийниците и кристалите си?), пийте много топли напитки и се наслаждавайте на остатъка от тази прелитаща есен.



First and last photo by/Първа и крайна снимка: Gabriella

Top/Горнище: H&M (secondhand/втора употреба)
Shorts/Къси панталонки: Primark
Shoes/Обувки: Blowfish Malibu
Necklace/Гердан: Luminoire
Choker/ Нашийник: DIY/ръчна изработка

Little Healing Spells VII

Saturday, 7 November 2015
 

1. Turn a mundane activity into a ritual.
 Devote a bit more time to one of the more enjoyable parts of the day that you normally have to rush through. If you like taking hot baths, get your LUSH bath bomb ready, whip up a home made body scrub, light a candle or two, and enjoy your improvised at-home spa treatment. If you are a tea lover, like myself, brew your favourite type of tea, pour it into your favourite mug, and drink it slowly to the sound of your favourite music playing in the background. Complete each phase slowly, and with precision and care.

 Tip: lavender, chamomile and lemon balm are infamous for calming stress and anxiety. 

 1. Превърнете обикновено действие в ритуал
 Отделете малко повече време на някой момент от ежедневието, който всъщност обичате, но някак все трябва да съкратите. Ако обичате горещи вани, пригответе си една бомбичка от LUSH, набързо си направете един домашно изработен скръб за тяло, запалете една-две свещички и се насладете на импровизираната си спа терапия. Ако сте любители на чая, като мен, сварете си любимия ви вид чай, сипете го в любимата ви чашка и го пийте бавно на фона на любимата ви музика. Изпълнете всяка фаза бавно и с прецизност и внимание.

 Съвет: лавандулата, лайката и маточината са известни със способността си да намаляват стреса и тревожността.

2. Clean and de-clutter your room or house
 Three years ago this line would have made me roll my eyes. It took me a while to admit that "artistically chaotic" and "know where everything is" simply do not ring true, and I promise you that devoting a day to cleaning and rearranging every single detail in your living space will leave you feeling so much more refreshed in the long run than having a lazy day in.

2. Изчистете и се отървете от ненужното в къщата или стаята си
 Преди три години, тази реплика щеше да ме накара да извъртя очи. Отне ми време да призная, че „артистично хаотична“ и „аз си знам къде ми е всичко“ просто не звучат достоверно и ви обещавам, че да прекарате един ден в чистене и преподреждане и на най-малките детайли в пространството си за живеене, ще ви накара да се почувствате толкова по-освежени в дългосрочен план, отколкото да мързелувате.

3. Make lists of things
 This could be related to the above point, but it definitely does not have to be. Nor does it have to be a list of physical objects, or of tasks that you need to complete. Write down some of your fondest memories of your friends. Write down all of the creative ideas you have. Write down everything and everyone you are grateful for. Write down every tiny thing that made you smile that day (have you not wondered where my Little Healing Spells came from?). Or just make a shopping list, so long as your take your time with it.

 3. Правете списъци
 Това може да се съчетае с горната точка, но определено не е нужно. Нито пък е нужно да е списък с физически предмети, или задачи, които трябва да изпълните. Избройте някои от най-съкровените ви спомени с приятели. Избройте всичките си творчески идеи. Избройте всичко и всеки, за които сте благодарни. Избройте всяко малко нещо, което ви е накарало да се усмихнете в този ден (не сте ли се питали откъде дойдоха малките ми лечебни магийки?). Или просто си направете списък с неща за пазаруване, стига да отделите време за него.

4. Make a playlist consisting of your favourite songs
 And after that? Play it on repeat until you feel better. I would advise you to try and select calmer songs, but I know that people's music tastes simply do not work that way sometimes. Who knows, maybe speed metal will help you get rid of all that pent-up negative energy. Try and keep the playlist around 10-15 songs long.

 4. Направете си плейлист от любимите ви песни
 И след това? Повтаряйте го отново и отново, докато не се почувствате по-добре. Съветвам ви да се опитате да изберете по-спокойни песни, но знам, че музикалните вкусове на хората понякога просто не действат така. Кой знае, може би малко спейд метъл ще помогне да се освободите от всичката си насъбрана негативна енергия. Опитайте се да направите плейлиста дълъг около 10-15 песни.

5. Download and listen to a book in audio format
 If you have never tried this, I urge you to give it a go. You save space in your bag when you're commuting or travelling. You can enjoy your favourite reads whilst washing the dishes or soaking in the bathtub (refer to point No.1). Yet, probably the biggest advantage listening to a book has to reading it, for me, is that it gives your eyes a break, and it helps you fall asleep faster. I often need hours to fall asleep, and the "just one more chapter" self-delusion is never of any help to me.

 5. Изтеглете си и слушайте книга в аудио формат
 Ако никога не сте пробвали това, силно ви препоръчвам да пробвате. Пестите място в раницата си, докато пътувате на път за работа, или извън града. Наслаждавате се на любимите си четива докато миете чиниите, или се киснете във ваната (обърнете се към стъпка №1). Все пак, най-голямото предимство на това да слушаш книга, вместо да я четеш, за мен, е, че позволява на очите ви да си починат, и помага да заспите по-бързо. Често ми отнема часове да заспя и самоилюзията, че ще прочета „само още една глава“ никога не помага.



 And, of course, the obligatory clarification: all of these steps are simply my ways of dealing with my bad moods, and they will not necessarily have the same effect on you. If any of you have any rituals or healing spells for when you're feeling stressed or anxious, please feel free to share them in the comments section. I plan to add more lists to this one in the future.

 И, естествено, задължителното пояснение: всички тези стъпки са само моите начини да оправя лошите си настроения и може и да нямат същия ефект върху вас. Ако някои от вас имат някакви ритуали или лечебни магийки за когато се чувствате напрегнати или тревожни, моля, чувствайте се свободни да ги споделите в коментарите. Възнамерявам в бъдеще да правя още списъчета като този.

Last of the Wilds [Woburn Safari Photo Diary]

Sunday, 25 October 2015

Follow Me to Woburn Safari Park

“Until one has loved an animal, a part of one's soul remains unawakened.” 
― Anatole France


 To anybody who loves animals and yearns to be closer to them, but resents the sight of them locked up in cages, tortured in circuses, or worked to exhaustion at races and tourist attractions, I would recommend a day in Woburn Safari Park. Hidden away in the relatively quiet Bedford, it lets its furry, feathery, and scaly inhabitants roam freely in their massive enclosures, whilst the human visitors observe them from behind locked cars. There is no risk of running any animals over - all of the vehicles move at a slower-than-walking pace, and I'm fairly sure none of them really want to anger the rhinos and wolves crossing in front of them. I will say, however, that the most dangerous animals are the monkeys - they will not hesitate to climb and sit on top of your car. Be prepared to have your windshield wipers taken off!

 The only cons to the Road Safari are that yes, you do need a car (and a license if you're the one driving). But you do get to venture out of your car further on, in the Foot Safari section, and socialise with your hosts, some of which will probably be mingling with people along the walkways. Keeper talks and demonstrations are held the entire day, so you are free to enjoy as many of those as you like (literally - they come at no extra cost). I only got to see the Birds of Prey and Birds in Action ones and I was gobsmacked by how the stars of the show flew around the audience freely, before settling onto their keepers' arms of their own accord. I also had six little parrots land on top of me and tickle my ears and hands, and later on a cute lemur licked me and mi amore's hands. Overall, I'd say it was a pretty good day.

 There is a reason this post sounds so different from my other travel entries, and it is because I am truly passionate about animal welfare. Woburn Safari Park is not a zoo where animals are just exhibits in small enclosures; by visiting, you are supporting a genuine organisation, dedicated to the conservation of endangered species, some of them now extinct in the wild. It is truly unfortunate that the world has come to a point where humans have such a negative impact on wildlife, that they need to involve themselves even further, in order to repair the damage. But it a fact. From this point on, everyone must choose for themselves which side of the cage they're on.

☽Ⓣ☾

 На всеки, който обича животните и копнее да бъде по-близо до тях, но не понася да ги вижда заключени в клетки, измъчвани в циркове, или изтощени от работа по състезания и туристически атракции, бих препоръчала да прекара един ден в Уобърн Сафари Парк. Скрит в относително тихичкото графство Бедфорд, той позволява на своите космати, пернати и люспести жители да скитат свободно из огромните си заграждения, докато човешките посетители ги наблюдават от заключените си коли. Няма опасност някоя животинка да бъде ударена - всички превозни средства се движат с по-ниска скорост от пешеходец, а и съм сигурна, че никой не иска да ядоса носорозите и вълците, които постоянно пресичат пътищата. Трябва да спомена, обаче, че най-опаснотите животни там; тези, които не се поколебават да се покатерят и повозят върху колите, са маймунките. Бъдете подготвени да се прибирате с една чистачка по-малко.

 Единствените недостатъци на тази част от сафарито е, точно така, че ви е необходима кола (както и книжка, ако вие сте шофьорът, естествено). Но пък по-нататък стигате до пешеходното сафари, където можете да излезете от колата си и да си общувате с домакините си, някои от които вероятно ще се смесват с хората по пътечките. Разговори с пазителите и демонстрации се извършват през целия ден, тъй че можете свободно да посетите колкото от тях желаете (буквално - вход свободен). Аз видях само Птици в действие и Хищни птици и бях изумена от факта, че звездите на шоуто прелитаха безпрепятствано над главите на публиката, преди да се настанят по собствена воля върху ръцете на пазителките си. Освен това ме накацаха шест малки папагалчета и гъделичкаха ушите и ръцете ми, а по-късно едно сладко лемурче близна мен и аморето ми. Като цяло, бих казала, че бе хубав ден.

 Има причина тази публикации да е толкова различна от останалите ми пътеписи и тя е, че съм наистина запалена по темата за хуманното отношение към животните. Уобърн Сафари Парк не е зоопарк, където животните са просто експонати в тесни ограждения; с посещението си, вие подкрепяте една организация, която е истински отдадена на запазването на застрашени видове, някои от които вече са изчезнали в природата. Истинско нещастие е, че светът е стигнал до момент, в който хората оказват толкова лошо влияние върху дивото, че трябва да поправят стореното с още намеси. Но това са фактите. Оттук нататък, всеки сам за себе си избира от коя страна на клетката да застане.































"Everyone needs a good fantasy": Markus Heitz' "The Dwarves" [Book review]

Tuesday, 15 September 2015

 Appearances are there to be ignored, for the biggest hearts may reside in the smallest and unlikeliest of creatures. Those who fail to look beyond the surface will never encounter true virtue - not in others and certainly not in themselves.

 Granted, it's fairly easy to overlook the defenders of Girdlegard unless you are constantly staring down at your feet. For thousands of years the dwarves have protected the lands of humans, elves, and magi from the onslaught of orcs and älfar. However, while the only two active dwarven clans (out of five in total) are being torn apart by scheming, the enemy grows stronger yet. Oblivious to all of this, Tungdil, the only dwarf living in a kingdom of men, sets out to deliver a package and to meet other members of his own race for the first time. Little does he know that his mission will end up sending him, almost literally, to hell and back with the fate of Girdlegard resting on his shoulders.


 Heard this one before? Probably; few writers attempt to break Tolkien's epic fantasy adventure, and that makes for some very repetitive reads. Personally, I grew up among dragons and fairies and don't really mind reading the same old story with a different cover. This somewhat masochistic practice makes chancing upon books that even slightly vary from the usual format all the more enjoyable - like Markus Heitz' The Dwarves, which I insistently avoided every time I browsed the Fantasy section in a bookshop.There was something off-putting about buying the first seven-hundred-page-long installation in a quintet when I have so many unread books on my own shelves. After the slow initial one hundred pages, however, I soon found myself unable to put the book down even at 2 a.m. to rest my tired eyes. Within three nights I had glided through the first novel in the series.

 Tungdil's story is narrated in a writing style which, although it be simple, has just the right amount of detail to draw you in and spark your imagination. Sally-Ann Spencer, who translated the book from its German original into English, did an excellent job at determining when a name or a moniker requires translation in order to be more descriptive to English readers (you can read more about that in her interview for Orbit). This, plus the little elements such as calling 'days' 'orbits', made my experience as a reader more enjoyable and breathed a bit more life into Girdlegard. More than merely putting a smile on my face, however, Heitz' sense of humour left me chuckling to myself in public. A people crafted by the fire and rock of the land is bound to have more than a few peculiar quirks, after all.

 Before you set yourselves up for a light-hearted read, I will warn you of the novel's tendency to stray from the path of high fantasy and into the depths of dark fantasy. You will spot gothic elements in the form of the älfar, Heitz' own creations, who like to paint pictures with the skin and blood of their victims. Not only that, you will find that some of the deaths in the novel are ghastly enough to be compared to those in A Song of Ice and Fire.

 Most of the other fantastic elements fall into place: powerful guiding wizards, frightening evil orcs, exquisite elves, stubborn dwarves, an undead army, a dangerous quest, and a big heart residing in a tiny body forced to carry the weight of the world. For me, what truly stood out in The Dwarves was not the new races or the mix of different genres, but the very creatures whose name it carries. The dwarves of Girdlegard, though clearly derived from those of Tolkien (in case the spelling of the plural hasn't given that away), have a rich and colourful culture, and a history as old, in-depth, glorious and twisted by time and lies, as our own. No longer serving as props to emphasise the grace of Tolkien's better-loved sidekicks, the elves, they are free to tell the legends of the battles they've lost and the wars they've won. The interpersonal relationships they develop grow to include not only entire clans and magical races, but also the readers themselves. And, even if you don't find that any of the major characters in this book stand out as particularly amiable or inspiring, you must admit that the mixture of their mismatched personalities into a single party is quite charming.

 Gathering speed, the wagon reached the point where the tunnel took a sudden plunge. Its passengers held on tightly as the vehicle tipped over the edge and careened into the abyss.

Ireheart wooped in excitement, Boëndal held on for dear life, Bavragor burst into song, and Goïmgar petitioned Vraccas, while Tungdil wondered if any of his companions were sane.

 Against my better judgement as a literary and linguistic scholar, I decided not to go for an academic review. Instead, this is more me sharing one of my many inspirations in life, in the hopes that some of you might enjoy it as well. Hopefully, there will be many more such posts to come. For now, I urge you to give this book a chance, as I have already started on the second novel in the series - War of the Dwarves.


 May your inner furnace burn strong.

☽Ⓣ☾

„Външността е за пренебрегване, защото най-големите сърца могат да се помещават и в най-малките и необещаващи същества. Тези, които не успеят да погледнат отвъд повърхностното, никога няма да срещнат истинско целомъдрие - не в другите, и определено не в самите себе си.“

Разбира се, лесно е изобщо да не забележиш пазителите на Гирдългард, освен ако постоянно не си зяпаш в краката. В продължение на хиляди години, джуджетата са защитавали земите на хората, елфите и магьосниците от нападенията на орки и алви. За нещастие, докато единствените два действащи клана на джуджетата (от общо пет) биват раздирани от тайни заговори, силата на врага нараства. Несъзнаващият това Тунгдил, единственото джудже, живеещо в човешко владение, потегля на път, за да достави един важен товар и да се срещне с други представители на расата си за първи път. Това, което той не подозира, е, че мисията му ще го изпрати, почти буквално, до ада и обратно, със съдбата на Гирдългард в ръцете му.

 Къде ли сме чували това преди? Рядко се случва писателите на фентъзи да порбват да изменят Толкиновата му структура, а това води до множество повторяеми четива. Лично аз съм израснала сред дракони и феи и нямам против да чета една и съща приказка с различни корици. Това леко мазохистично упражнение прави случайните попадения на книги, които се различават от обичайния формат, още по-приятни - като например „Джуджетата“ на Маркус Хайц, която упорито избягвах всеки път, щом я засичах във фентъзи ъгълчетата на книжарниците. Някак ми бе неприятна идеята, че подхващам прясно купено седемстотин странично книжле (че и първо в поредица от пет), напук на всички непрочетени рафтове у нас. В първите сто страници, действието се развиваше бавно, но след това усетих, че отказвам да прекъсна четенето си, дори за да си починат уморените ми очи в два сутринта. В рамките на три нощи, погълнах първия роман от поредицата.

 Историята на Тунгдил се разказва в стил, който, макар и лек, е достатъчно описателен, за да привлече вниманието и да подбуди въображението. За съжаление, нямам наблюдения върху българския превод на Радин Григоров, но английският такъв от немски на Сали Ан-Спенсър е чудесно изпълнен - добре е преценила кога наименованията и прякорите трябва да бъдат преведени, за да говорят нещо на англофонските читатели. Това, както и другите малки елементи (като например заменянето на думата „ден“ с „орбит“, макар че не знам дали това се случва и в българския превод) направиха четенето ми изключително приятно и вдъхнаха още повече живот на Гирдългард. Хайц, обаче, не само поставяше усмивка на лицето ми, а и ме караше да се кикотя на обществени места с чувството си за хумор. Няма как един народ, сътворен от камъка и огъня на земята, да бъде лишен от разни необичайни привички, в крайна сметка.

 Преди да се настроили за едно безгрижно четиво, ще ви предупредя, че този роман има навика да се отклонява от пътя на епиката и да се насочва към недрата на дарк фентъзито. Готическите елементи ще разпознаете в лицата на алвите, творения на самия Хайц, които рисуват картини с кръвта и плътта на жертвите си. Освен това, ще попаднете на няколко смъртни случая, които са достатъчно зловещи, за да бъдат сравнявани с тези в „Песен за огън и лед“.

 Останалите фантастични елементи са си на място: могъщи магьосници-ръководители, плашещи орки, изящни елфи, инатливи джуджета, армия от немъртви и едно голямо сърце, пребиваващо в едно малко тяло, което е принудено да понася тежестта на целия свят. Това, което наистина се откроява в „Джуджетата“, за мен не са новите фантастични раси или смесицата от жанрове, а самите същества, на които е кръстена книгата. Джуджетата на Гирдългард, макар очевидно произлизащи от тези на Толкин, имат богата и пъстроцветна култура, както и история толкова древна, задълбочена, славна и изкривена от времето и лъжите, колкото и нашата. Те вече не са просто реквизити, подчертаващи грацията на по-обичаните Толкинови помощници - елфите; те са свободни да разказват собствените си легенди за изгубени битки и спечелени войни. Междуличностните им отношения се развиват и разраствата, докато не започнат да включват не само цели кланове и магически раси, но и самите читатели, в себе си. Дори да не считате никой от основните герои в тази книга за особено симпатичен или вдъхновяващ, трябва да признаете, че има нещо чаровно в екип, съставен от толкова несъвместими характери.

 „Набирайки скорост, вагонетката стигна до момент, в който тунелът рязко се спуска надолу. Пътниците се хванаха здраво, докато превозното средство се накланяше над ръба и килваше към бездната. Боиндил извика от вълнение, Боендал се хвана с всичка сила, Баврагор запя и Гоимгар отправи молитва към Вракас, докато Тунгдил се зачуди дали някой от другарите му бе нормален.“

 Напук на собствената си преценка като студент, занимаващ се с литература и лингвистика, реших тази рецензия да не е по академично стегната. Тя е по-скоро споделяне на едно от вдъхновенията ми в живота, с надеждата, че то ще се хареса и на някои от вас. Надявам се в бъдеще да пиша още такива публикации тук. Засега, ще ви поканя и подканя да прочетете тази книга, защото аз вече съм захванала втория роман от поредицата - „Войната на Джуджетата“.

 Нека вашата вътрешна пещ гори силно.

 Забележка: Тъй като не разполагам с българско копие на книгата и не съм чела такова, цитатите и имената тук са собствен превод от английските такива. Възможни са някои несъответствия.

The Girl Who Chased the Rabbit [OOTD]

Friday, 7 August 2015

Behold the looking glass.
What do you see?
A not-too-brave girl;
A not-too-smart girl;
A girl who is almost you
But almost isn't.
Don't worry, she
Doesn't see you.




 When I first made an outfit post on this blog quite a few people told me that they would love to see more of them. Inspired by the Alice-blue dress I miraculously scoured from a thrift shop a while back (I almost never wear blue), I went on a wild rabbit chase through the Cambridge Botanical Gardens.

 Sadly, I do not have Alice's white apron, but I do have a white bunny-eared bag to make up for it (that's how it works, isn't it?). I was very tempted to add her bunny-eared head scarf as well but I opted for a regular black headband instead, to prevent the overuse of the rabbit element. As for the shoes, I put on a pair of low black platforms - comfortable enough to explore the gardens and talk to the flowers for hours, but still creating a somewhat chic look. For a more innocent version, I would suggest going for a full platform, such as these (sold in Primark) or, if you'd rather avoid heels and platforms, ballet flats like these (from H&M).

 Finally, because I was feeling a bit odd without my usual hint of alternative style, I added in a tattoo choker with a mood pendant hanging from it. Feel free to mix and mismatch a few long necklaces as well.

The photos are taken by my mum :3 and the magnificent edits transporting me to Wonderland are by my beloved Mi.


☽Ⓣ☾

Взри се в огледалото.
Какво виждаш там?
Едно не много смело момиче;
Едно не много умно момиче;
Едно момиче, което почти си ти,
Но почти не си.
Не се тревожи, тя
Не те вижда.

 Когато за първи път публикувах "аутфит пост" в този блог, доста хора ми казаха, че биха искали да видят още такива. Вдъхновена от тази рокля в отенък на синьото, наречен Алиса, която по чудо изрових от една втора употреба преди известно време (а почти никога не нося синьо), се отправих на гонитба на бели зайци през ботаническата градина на Кеймбридж.

 За съжаление, не притежавам бялата престилка на Алиса, но пък си имам бяла чантичка със заешки уши вместо нея (така стават нещата, нали?). Изкушавах се да добавя и диадемата й с ушички, но вместо това заложих на обикновена черна такава, за да не прекаля със заешките мотиви. Що се отнася до обувките, нахлузих чифт ниски черни платформи - достатъчно удобни за да прекараш часове в тях, изследвайки градините и говорейки с цветята, но пак придаващи известно шик излъчване. За по-невинна визия, препоръчвам да се насочите към равни платформи, подобни на тези (от Праймарк), или, ако избягвате платформи и токчета, пантофки като тезиH&M).

Най-накрая, чувствайки се леко не на място без обичайния си намек на алтернативен стил, добавих и една огърлица тип нашийник с висящ от него медальон, който мени цвета си според настроението. Чувствайте се свободни да съчетаете или нахвърляте и няколко дълги гердана.

Снимките са правени от мама :3 а прелестните едити, пренасящи ме в Страната на чудесата, са от любимата ми Ми.

Dress/Рокля: Nobel(second hand/втора употреба)
Shoes/Обувки: SDS (second hand/втора употреба)
Bag/Чанта: New Yorker
Headband & choker/Диадема и нашийник: Claire's



Going Under in a World of Wonder [Cambridge, Cambridgeshire]

Monday, 27 July 2015
 The walls here are very thin. The footsteps of our neighbours echo down to our flat and shake me awake in the mornings. By contrast, I almost always fall asleep to the sound of somebody playing the piano long past the witching hour.

 My mother has decorated the windowsills with blooming flowers; one of them smells just like chocolate and I never miss the opportunity to take a whiff of it when I'm heading out or coming back. She says she couldn't get used to it at first - the dreary skies, the somber bedroom with no windows, so she added a bit of colour. And now we're slowly dressing up all of the rooms with do-it-yourself projects.

 I've had no trouble adjusting to the town. Multicoloured flowers paint the grey landscape and even the clouds hiding the moon from my senses feel more like a comforting blanket than a stone-cold wall.

 But, even with the scent of flowers and the musical soundtrack, even with the cute bunny mugs in the kitchen and the fairy lights in the bedroom, this is only an illusion of a home. My true 'home', my safety and adventure, is on his way right now. He's just outside my window, descending the stone steps... and now he's knocking on the door. I rush to open it and throw myself into a pair of warm, sturdy arms.
 "Hey, Bunbun. Wanna come out?"




 Стените тук са много тънки. Стъпките на съседите ни кънтят надолу до нашия апартамент и ме будят сутрин. В контраст с това, почти винаги заспивам под звуците на пияното на което някой свири дълго след вещерския час.

 Майка ми е украсила первазите с разцъфтели цветя; едно от тях мирише на шоколад и не пропускам да го подуша когато излизам или се прибирам. Тя казва, че не е могла да свикне тук първоначално - мрачното небе, затъмнената спалня без никакви прозорци, та затова сложила малко цвят. Двете заедно обличаме стаите в самоделни украшения.
 Аз нямах проблеми с приспособяването към градчето. Сивият пейзаж е боядисан в пъстри цветя и дори облаците криещи луната от сетивата ми са успокояваща завивка, а не ледено студена стена.

 Но дори с ароматът на цветя и музикалният съпровод, дори със сладките чашки обрисувани със зайчета и разноцветните лампички в спалнята, това е само една илюзия за дом. Истинският ми  дом, моята закрила и моето приключение, е на път за мен в момента. Сега и пред прозореца, слиза надолу по каменните стъпала... а сега потропва на вратата. Втурвам се да я отворя и се хвърлям в чифт топли, здрави ръце.
„Здрасти, Зайче-байче. Излиза ли ти се?“